Писмен превод
Устен превод
Легализация
Локализация
Други услуги
История
Историята на СОФИТА
Светослава Димитрова
Първите си остават първи
Казват се “СОФИТА”. Sof…, защото дейността е в София, и …ita, защото абревиатурата ITA означава Interpreting & Translating Agency.
На път за интервюто с основателите на “Софита” почти се сприятелих с таксиметровия шофьор, докато му обясня къде точно на булевард “България” се намира агенцията. Помислих, че е неразумно елитна агенция за превод и легализация да не е с адрес в центъра на града. Много скоро разбрах, че това няма никакво значение.
Посрещна ме самият основател – Николай Лазаров (Ники, както всички го наричат), небрежно елегантен и усмихнат. Много огледала, простор, атмосфера на нов дом и неслучайно количество лилав цвят. Веднага полюбопитствах за избора на цвета, което се оказа перфектният първи въпрос, защото отговорът му ни отведе точно където трябва – в началото. 1989 година. Подобно Великденски експеримент с червената и синята краска на политическите контрасти в страната през пролетта на ‘89-а изборът на лилавия цвят за запазена марка на “Софита” от днешна гледна точка не звучи като компромис, а като предизвикателство, защото той отразява професионалния неутралитет не само на агенцията, но и на преводаческата професия.
СВОБОДАТА (, САНЧО…)
Смутната, историческата, класическата, от днешна гледна точка 1989 година, дава и причина, и повод Николай Лазаров и още шест негови колеги от бюро “Преводи” при Съюза на преводачите в България да напуснат работа и да основат първата частна “фирма за комплексни преводни услуги”. “Обстоятелствата около “Причините”, споделя Рамона Стоянова с тон, лишен от всякаква отрицателна емоция, “бяха съвсем прозаични”. След години скитане по “офиси под наем” най-после предстояло бюро “Преводи” да се премести в относително постоянен офис - общинска собственост, издействан благодарение на авторитета на председателя на съюза Леда Милева, но ремонтиран изцяло и обзаведен с усилията и ентусиазма на г-н Лазаров, тогавашен ръководител на бюрото, и целия му организаторски екип. След месеци разправии с всякакви “майстори” най-после броени дни преди Коледа, офисът на ул. Граф Игнатиев 16 е готов. Създадена е безупречна организация по преместването, така че работата да не прекъсне нито за миг. Всичко е опаковано, транспортът и товарачите са наети за следващия ден, а телефоните вече звънят на новото място, където вече има дежурен (дори днес това е трудно да се организира). Екипът е в празнично настроение от предстоящите събития: успешен завършек на положените усилия, Ново работно място, Нова година и всичко това на фона на еуфорията на започващата “перестройка” и Новия повей на свободата и демократизацията. До този момент тогавашното ръководство на Съюза на преводачите начело с Леда Милева дори не са посещавали “новите помещения”. Посещението обаче се оказва съдбовно в много отношения. На другата сутрин се получава устно разпореждане, че бюрото си остава на старото място, а на новото се мести Ръководството. Следват незабавно Докладни записки за материалните щети, произтичащи от това внезапно решение, обосновани с конкретни данни и цифри, както и за моралните щети и демотивацията на колектива. Тоталитарната стена е не само непробиваема, но се превръща в бумеранг за Николай, дръзнал да се противопостави и бъде откровен с репликата, че “това е подигравка с хората от бюрото”. Уволнението не закъснява. Шест души (от 8) подават предизвестие за напускане в знак на протест и месец по-късно са “свободни”..., за да се възползват от предложението на Николай и новите възможности, които току-що публикуваният Указ 56 предлага на свободните и предприемчивите. Заведеното дело срещу Съюза на преводачите за неправилно уволнение е решено в полза на Николай, но възстановената през април справедливост е закъсняла. На 15 март 1989 г. “Колективна фирма Софита –Лазаров” е регистрирана в Софийски градски съд по фирмено дело № 85 с предмет на дейност “комплексни преводни услуги”. Завладени от вълната на новия дух и вярата, че хората са свободни сами да избират начина за своята реализация, смелите “отцепници” обзавеждат гарсониерата на Николай с бюро и компютър “от тогавашните”, импровизират офис и вкусват от забранените все още плодове на пазарната икономика.
Отначало, разбира се, “плодовете” не били нито зрели, нито сладки – времената били скъпи, а хората – стреснати и нерешителни. Въпреки трудното начало, днешните двама управители, вече семейство, пазят скъп спомен от първите стъпки. “Свободата да правиш нещата така, както искаш да ги правиш, е нещо безценно, а в основата на успеха стои възможността да избираш свободно” – Рамона изрича това с блясък в очите, характерен за петнайсетгодишните – на колкото днес е “Софита”.
Само година по-късно младата преводаческа фирма наема самостоятелен офис и организира първия Бал на преводачите в България, с който талантливият и неуморен екип оповестява на света, че го има, нещо повече – свободата е възможна. Важен момент от фирмената история е първият чуждестранен партньор PARNER ÜBERSETZUNGEN GmbH – преводаческа агенция, ръководена от българка, живееща в Германия. С нея “Софита” реализира първия бартер - писмен превод срещу модерна техника. По-късно друг българин, собственик на BULANS ltd в Лондон гласува доверие на младата частна фирма. Година след старта тя вече усеща подкрепата на обществото за дръзкото начинание да прави нещо различно и се радва на първите аплодисменти... Сплотеният екип непрестанно ражда идеи. Следват опити за търговия, езиково обучение, издателска дейност – и героите са уморени. Идват и първите разочарования и разногласия – по разпределението на приходите, “инвестициите”, стратегията за развитие, стила на работа. Най-нетърпеливите се отказват: някои по обективни, други - по субективни причини. И понеже все още пасивите надвишават активите разделите са юридически прости, но емоционално всяка от тях остава тъжна следа. Времето обаче съхранява само топлия спомен за красотата на първите стъпки, защото всеки е научил нещо и е изпитал ценния опит на “началото”, събудило самочувствието и закалило вярата на всеки в собствените му възможности.
Сега Преводаческа агенция СОФИТА ООД има двама собственици – Николай и Рамона. Първо колеги, после съдружници във фирмата, съмишленици от начало докрай, днес партньорското единомислие е прераснало в семейна хармония.
Разделението на ролите е просто: той е управител и “управлява” парите, а тя – директор и ръководи хората. Възприемат заниманието си не като бизнес – а като осъществяване на една обща мечта. Аз с репортерско любопитство и чисто човешки скептицизъм ги питам не внася ли напрежение фактът, че 24 часа в денонощието са заедно. Категорични са, че семейният съюз всъщност помага за успешното развитие на дейността, която днес е само преводаческата услуга, но от “А до Я”. Продължаваме разговора и разбирам, че управителите на първата в България частна преводаческа агенция много добре са усвоили и още нещо – най-логичния и затова най-трудно постижим закон на ефективното рекламиране. “Всичко става постепенно – обяснява спокойно Николай – Когато един е доволен от услугите ти казва на друг, който решава да опита. Ако му хареса – продължава и казва на трети и т.н...” Днес сред клиентите на “Софита” са Президентството, Народното събрание, много министерства и посолства, банки, крупни български и чуждестранни фирми – повечето корпоративни клиенти, които ценят качеството и партньорското отношение... Списъкът е твърде дълъг, но в “Софита” не връщат никого – без значение дали става въпрос за писмен превод на една, десет или петстотин страници, за устен превод на час или седмица или цялостно обезпечаване на международна проява от секретарски и регистрационен персонал до висшия пилотаж – синхронния превод. Стремежът е всеки, който е ползвал веднъж услугите на СОФИТА, с радост да дойде пак. Сред “служебните” спомени, достойни за снимка в рамка, е първият превод на английски на Търговския закон, който дава началото на поредицата “Българското законодателство на английски език, която днес наброява близо 500 нормативни акта. Към средата на 90-те се появяват и първите абонати на поредицата. Сред тях са Народно събрание, Международният валутен фонд, Делегацията на Европейската комисия, Посолства, министерства, банки, чуждестранни институции, правни институции... Целта и тогава и сега е не толкова печалба, колкото реклама, и то в най-искрената й мотивация – да покажат, че правят нещо, което могат и го правят добре. Признават чистосърдечно, че рекламата е слабото им място – отделят й време и средства само около годишнините, – твърде заети са да правят нещата все по-добре и все не им остава време и да го разгласяват.
По време на цялата ни среща и Николай, и Рамона, не спират да търсят паралела между “преди” и “сега” – не с носталгия, но не без нея. Стигаме до момента как избират хората, с които работят. Организаторите, които са най-ценният капитал на агенцията, обгрижват клиентите, приемат поръчките и уговарят условията, определят сферата на компетентност, нивото на трудност и избират най-подходящия преводач. Остава той да може и да иска да поеме ангажимента. За характеристиките на тази длъжност се обръщам към г-н Лазаров: “Владеенето на чужд език съвсем не е най-важното условие и въобще не е задължително да бъде филолог, но трябва наистина да знае български език Трябва да има желание за работа, добро излъчване и да се впише в колектива.” Изискванията към преводачите са малко по-различни – човек трябва “да го носи в себе си”, казва Рамона. “Филолог още не значи преводач”. В огромната 15-годишна картотека на агенцията има не само филолози, а специалисти от най-различни области – лекари, икономисти, инженери и всякакви екзотични професии, защото преводите, с които трябва да се пребори СОФИТА са в най-различни области. За някои от тях преводът е само хоби, а за други - призвание. Принципът на работа в агенцията е всеки да прави това, което прави най-добре. Много често текстът е труден –един го превежда, друг редактира и трети – преглежда. В тези моменти търпението да изпипаш нещата е по-важно от нетърпението да го направиш. Продължаваме темата за работатa в екип с категоричното убеждение на Рамона, че парите не са достатъчна мотивация някой да е добър в работата си. “С каквото и да се занимаваш, трябва да харесваш това, което правиш, за да го правиш добре и да отиваш с желание на работа.”
Повече от час стоя лице в лице с хората, основали и управляващи с лекота и до днес първата и една от най-успешните частни агенции за преводи в България, и решавам че мога да блесна с една римска сентенция – “Tradutore Traditore” – “Преводач-Предател”. Разбира се, оказват се подготвени и не споделят мнението, че преводачът е “предател” и че не е възможно стопроцентовото изразяване на едно и също нещо на два различни езика. Имат си авторска вариация на тази сентенция – “Хубав и неверен или верен но не хубав”, т.е., ако преводът е хубав, не е верен и обратно. Извън шегата обаче и двамата са на мнение, че точно в това е майсторството на преводача – да преведе точно смисъла, като запази красотата на изказа. Малко са преводачите, които владеят това изкуство, но “във всяка сфера е така – майсторите са единици.” Затова има редактори – да направят един добър превод майсторски. Клиентите не винаги разбират това, поради което въпросът, с който започват в “Софита” е “За какво ви трябва превода?”. Ако става дума за статия например, трябва да се преведе мисълта и да се облече в подходящи дрехи, за да бъде възприета от съответната публика. “В това е и основното неразбиране на българските автори”, с доза съжаление обяснява Рамона – “много от тях не успяват да изразят мисълта си добре, което създава още повече работа на преводача. Има и такива, които държат да видят всяка своя думичка в текста така, както са го написали. Понякога се налага да обясняваме, че когато един текст ще се чете зад граница, направените асоциации, разбираеми за българската публика, няма да говорят нищо на чуждестранния читател. Но това е нашата професия - да го предвидим, да го обясним и когато е необходимо да станем съавтори - за да изпълни преводът своето предназначение. А българският автор трябва да се учи да общува със света - деликатно, търпеливо и с разбиране, защото той е ценен като автор и не е длъжен да познава тънкостите на превода.”
И радостите, и трудностите екипът на “Софита” вече петнайсет години и трупа и преодолява заедно. Много от хората естествено са се сменили, но атмосферата, в която е приятно да се работи, е запазена. Едни от “най-старите” съмишленици на Николай и Рамона са с тях над 10 години. В екипа вече е и една от дъщерите на Рамона, а останалите колеги във фирмата, може да се каже, че сами са се избрали. Абсолютно авторски, малко нестандартен и явно ефективен е подходът на двамата управители за подбор на хората – когато изберат някого по документи, първо го канят да работи един ден в офиса. Ако взаимно се харесат, остава една седмица и ако не се уплаши и се впише в работния делник и облика на “Софита” - остава. Вътрешно работата така се преразпределя, че всеки да прави това, което му се отдава най-добре. Еднаквото във всички дни е краят им – водещият в текущата работа свиква всички – “да се оперативират” и разпределят задачите за следващия ден. Различното идва от страна на клиентите – например позвъняване по телефона и молба за превод до два часа. Макар и рядко, има случаи да се откаже услуга, поради невъзможност да се гарантира качеството, защото името е по-скъпо от всякакви бързо спечелени пари. Отказани поръчки има, но неизпълнени – не!
“Софитяни”, както ги нарича тяхната мюнхенска партньорка възприемат преводаческата работа не като занаят, а като интелектуална услуга – на границата между майсторството и изкуството. Определят превода като нещо изключително ценно, защото дава възможност на хора, говорещи различни езици да общуват коректно едни с други. “А коректността е в основата на взаимоотношенията на XXI век”. Връзката и отношението им към изкуството ги съпътства от самото начало до днес: през 1991 г. Те са сред първите спонсори на фондация “Аполония”, под председателството на тогавашния министър на културата Димо Димов, по-късно подкрепят формацията “Панданс”. После подават ръка на Арт театър и актрисата Милена Червенкова. Вече няколко години спонсорират чрез преводи Нов Симфоничен Оркестър – жестове, плод не само от съпричастие към изкуството, но и на чисто човешкия мотив в това, да подкрепиш с каквото можеш някого в труден момент. Няколко са домовете за деца без родители, които те подпомагат през последните 3 години. Разглеждам папка с благодарствени писма и питам моите събеседници има ли го вече моментът на някаква суета или очаквана реакция от страна на хората, на които помагат по един или друг начин. Отговорът е кратък – не! “Хората идват при нас за превод. Чак след като оставят скъпоценните хартийки при нас разбираме, че става дума за тежък здравословен или човешки проблем и решаваме, че няма да вземем пари за услугата. Понякога самите преводачи се отказват от хонорара, когато предават превода”. Защото са хора. А хората се разпознават по човещината.
Краят на срещата ни съвпада с края на страницата и освен, че ми се иска, виждам, че остава и място да ги попитам още нещо - какъв е пътят за “Софита” оттук нататък. Напред, казват те, с “тинейджърския” ентусиазъм на 15-годишния опит, и – най-вече – напред в качествено отношение – втората заявка е от позицията на зрелостта да ръководиш собствена дейност успешно толкова време. Мечтата и на двамата е в близко бъдеще светът и в частност, (не “тази”, както много българи я наричат), а нашата страна да стане по-уютно и сигурно място за живеене. За да останат нашите деца и децата нашите приятели тук, където ще говорят и творят на родния си език. В личен план си пожелават да не забравят от къде и с какво са тръгнали, за да оценяват по достойнство всеки следващ успех. Благодарни са на Леда Милева и на съдбата. На първата, че уволнила Николай преди 15 години, а на втората – че е била благосклонна към тях. “Когато мислиш и се реализираш докато работиш, хоризонтът ти се разширява и установяваш, че работата, която предстои, винаги е повече от тази, която си свършил и борбата продължава.” От известно време, докато подрежда задачите си за деня, Рамона прави два списъка – един с новите неща, които предстоят и един с тези, които са свършени. Установила е, че първите нарастват в геометрична прогресия, докато вторите – в аритметична. И заключава философски - “Може би това е животът.”
И двамата споделят веруюто на Яне Сандански, че “Да живееш значи да се бориш, робът - за свобода, свободният – за съвършенство.”
Те развиват идеята в девиза на СОФИТА: “Съвършенството е непостижимо, но стремежът към него прави живота по-добър. Нека го правим заедно.” Това е послание към колегите, с които работят, към клиентите, които им вярват, към преводачите, които им сътрудничат и към всички съмишленици, които им партнират. През следващия месец им предстои да правят още нещо заедно – да отпразнуват 15-годишнината на СОФИТА на поредния “Юбилеен бал на преводача”, по същото време и на същото място за тези, които помнят.